За сериалът „The Stand“ (Сблъсък) се присетихме от материала на колегите от Benchtalks.com за филмите по Стивън Кинг. И като фенове на „краля на ужаса“ и по-специално книгата Сблъсък, си поставихме за цел да разгледаме какво са постигнали създателите на двете версии за малкия екран на тази епична история.
Когато някой каже „The Stand“, обикновено има предвид една и съща голяма идея, разказана в две различни телевизионни епохи – светът свършва не с гръм, а с кашлица. „Капитан Трипс“ (свръхсмъртоносен грип, изпуснат след инцидент в секретна военна лаборатория) изтрива почти цялото човечество, а оцелелите се оказват притеглени от два противоположни полюса – доброто, въплътено в столетната Майка Абигейл, и злото, концентрирано в усмивката на Рандал Флаг, „Тъмния човек“. Това е притча за край на цивилизацията, но и за начало – какво остава от нас, когато законите и удобствата изчезнат, и кой печели, когато страхът започне да диктува морала.
Двете минисериала – версията от 1994 г. (ABC) и тази от 2020–2021 г. (стрийминг) – тръгват от един и същ роман, но ти дават различно преживяване. Не просто „една и съща история с нови актьори“, а две различни телевизионни философии – едната разказва епично и сравнително линейно в 4 части, другата разглобява сюжета на фрагменти, мести го в 21. век и го подрежда като пъзел в 9 епизода, завършвайки с нов финал, създаден специално за екрана.
Версията от 1994: “голямата история” в четири вечери телевизия
Минисериалът от 1994 г. е направен за мрежова телевизия (ABC) и се излъчва в рамките на няколко дни през май 1994 г. Това е продукция от 4 епизода с обща продължителност около 366 минути, със сценарий (телеплей) от самия Стивън Кинг и режисура на Мик Гарис. По тогавашните стандарти мащабът е сериозен – бюджетът е посочен като 26 милиона долара, снима се на 16 mm (като мярка за оптимизиране на разходите) и се изграждат стотици декори, за да се почувства пътуването през Америка като истинска одисея.
Сюжетът тук се движи сравнително „по учебник“ – виждаш катастрофата, после пътя, после сблъсъка. Историята стартира от инцидента с проекта “Blue” и от бягството на Чарли Кампион, който несъзнателно разнася заразата, докато държавата се опитва да „заключи“ проблема. Следва разпадът на света, появата на сънищата и визиите, които насочват оцелелите или към Майка Абигейл, или към Флаг, и постепенното оформяне на два лагера – общността в Боулдър и режима във Вегас.
Един от най-големите плюсове на 1994 версията е кастингът ѝ – в добрия смисъл на „телевизионен ансамбъл“, в който почти всеки втори образ е разпознаваемо лице. Гари Синиз е Стю Редман – „обикновеният“ човек, който се превръща в гръбнак на моралното решение. Моли Рингуолд е Франи Голдсмит – историята ѝ е едновременно интимна (загуба, бременност, страх) и символична (как се ражда бъдеще, когато настоящето е изпепелено). Джейми Шеридан играе Рандал Флаг като зло, което не се напъва да бъде чудовище – то просто е убедено, че светът му принадлежи. Руби Ди е Майка Абигейл – присъствие, което носи авторитет не с ефекти, а с човешка тежест.
Около тях се нареждат фигури, които феновете на романа обикновено държат „свети“ – Роб Лоу като Ник Андрос (глухоням, но морално силен център), Бил Фагербаке като Том Кълън (и легендарното му „M-O-O-N“), Адам Стърк като Лари Ъндърууд, Корин Немек като Харолд Лаудър, Лора Сан Джакомо като Надин Крос, Мигел Ферер като Лойд Хенрид и Мат Фрюър като Трашкен Мен. Естествено има и камеа и гост-участия – Стивън Кинг се появява като Теди Уайзак, Сам Рейми е Боби Тери, а Ед Харис е посочен като Генерал Бил Старки (uncredited).
Тонално 1994 минисериалът е „голям разказ“, който балансира ужас и мелодрама, без да губи притчовия си характер. Понеже е за телевизия, насилието и шокът са по-скоро внушени и стилизирани, отколкото натуралистични – но това има свой чар – вместо да те „удари“ с кадър, сериалът често те хваща с атмосферата на празния свят, с усещането за тишина след катастрофа, с човешката паника, която се вижда по очите, а не по ефектите.
Интересна част от историята на тази продукция е и самото снимане – сцените за „Боулдър“ първоначално са планирани да се снимат именно там, но снимките са преместени в Юта след приемането на Colorado Amendment 2 и последвалите протести и позиция на екипа. Това е детайл, който сякаш пасва на самата история – “The Stand” винаги е бил роман за морални избори, които не остават само на хартия.
И още нещо важно за статута му – тази версия получава признание и институционално – номинирана е за шест награди Emmy и печели две (грим и sound mixing).
Версията от 2020–2021 – модерна епоха, нелинейна структура и нов край
Минисериалът от 2020–2021 г. идва в свят, който вече е “трениран” от постапокалипсиси на екрана – и съответно се опитва да направи нещо различно в ритъма и подредбата на историята. Той е разработен от Джош Буун и Бенджамин Кавел, състои се от 9 епизода и излиза между 17 декември 2020 г. и 11 февруари 2021 г. Продукцията е стрийминг минисериал (Paramount+; наличен и през други платформи в различни пазари), сниман в Британска Колумбия, Канада.
Най-видимата разлика е структурата. Още в началото сериалът смесва “преди” и “след”, като редува настоящето в общността на оцелелите с ретроспекции към избухването на пандемията. Това дава две усещания едновременно – от една страна, знаеш, че светът е съсипан; от друга, виждаш как точно е стигнал до този край, през личните “малки апокалипсиси” на героите. В първи епизод например фокусът е върху Франи и Харолд, но паралелно се връщаме към Стю и първите следи на “patient zero”, а после прескачаме напред към Боулдър, където напрежението вече кипи.
Кастингът тук е също ансамблов, но с друга енергия – по-съвременен, по-“кино”, с ясното желание да се освежи историята за нова публика. Джеймс Марсдън е Стю Редман, Одеса Йънг е Франи Голдсмит, Оуен Тийг е Харолд Лаудър, Александър Скарсгард е Рандал Флаг, а Упи Голдбърг е Майка Абигейл. Джован Адепо е Лари Ъндърууд, Анбър Хърд е Надин Крос, Хенрике Зага е Ник Андрос, Нат Улф е Лойд Хенрид, Брад Уилям Хенке е Том Кълън, а Грег Киниър е Глен Бейтман.
Поддържащият и гост-кастът в 2020 версията е силно “характерен” и на моменти краде сцени – Езра Милър е Трашкен Мен, Дж. К. Симънс е Генерал Уилям Старки, Хедър Греъм е Рита Блейкмор, Натали Мартинес е Дейна Джърджънс, Катрин Макнамара е Джули Лори, а Фиона Дуриф е “Rat Woman”.
Съществено е и това, че адаптацията открито променя някои детайли по персонажите (включително пол, етнос и възраст) и мести действието в “модерния” 21. век. Това не е каприз, а стратегия – когато историята се разказва днес, тя неизбежно се сблъсква с нови обществени чувствителности и нова визуална граматика.
Най-големият разговорен “коз” на тази версия е финалът – последният епизод включва нов завършек, ко-написан от Стивън Кинг заедно със сина му Оуен Кинг, и добавя още един вариант на заключението в сравнение с познатите книжни и предишни екранни решения.
Като възприемане, 2020–2021 минисериалът е описван като продукция с “смесени” реакции – хвалени са мрачният тон, изпълненията и продукционните стойности, но има критики към темпото и писането.
Сблъсък на два стила – какво печели и какво губи всяка версия
Ако 1994 версията е “книга, разказана на глас” – една голяма история, която те води от точка А до точка Я – то 2020 версията е “история на травмата”, разказана на парчета, сякаш паметта на оцелелите прескача между най-лошото, което е било, и най-трудното, което предстои. Това има ефект: за някои зрители нелинейният подход прави героите по-интимни (виждаш раните им като внезапни спомени), за други разрежда напрежението, защото катастрофата вече е факт и част от неизвестното е “похабена”.
По отношение на героите, 1994 версията често се помни с “класически” попадения – Синиз като Стю и Рингуолд като Франи са образи, които стоят в телевизионната памет, а Руби Ди дава на Майка Абигейл почти митологично достойнство. 2020 версията отговаря с харизматичен Флаг в лицето на Скарсгард и с много силно присъствие на Голдбърг като Абигейл – по-ярка, по-попкултурна фигура, която говори на съвременна публика.
За атмосферата – 1994 носи специфичната “аналогова” текстура – не само визуално (16 mm), а и като усещане за телевизионно събитие, което гледаш “вечер по ABC”, с ясни драматургични върхове и епизодни финали. 2020 е по-кино като визия и монтаж, по-гъвкав в това колко време отделя на даден герой и колко директно може да бъде в теми и сцени, които мрежовата телевизия би смекчила.
И при двете обаче работи най-силното “оръжие” на романа – не чумата, а изборът. Болестта просто разчиства сцената. Истинската битка е дали общността се гради чрез доверие и работа, или чрез страх и наказание. В този смисъл, “The Stand” остава еднакво актуален – независимо дали го гледаш с естетиката на 90-те или с ритъма на стрийминг епохата.
Кой да гледаш първо (ако искаш най-доброто преживяване)
Ако обичаш класическа телевизионна епика, линейно разказване и усещане за “голям роман, събран в няколко вечери”, започни с 1994. Ще получиш концентрирано пътешествие с много лица и ясна драматургия, плюс онова носталгично усещане за времената, когато минисериалите бяха специално събитие.
Ако търсиш модерна интерпретация, по-нестандартен монтаж, по-съвременни акценти и любопитството да видиш нов финал, избери 2020–2021. Тук “пъзелът” е част от удоволствието – и част от риска, ако предпочиташ историята да те води за ръка.
